Автор: Георги Н. Николов

Този наш автор – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Бащата, Атанас, е адвокат, член на Националлибералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата на 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро. От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка „Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г., следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на Издание Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия…

Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на още наши дипломати след политическия вододел на 50-те г. от ХХ в. Връщайки се у нас, почти сигурно са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели. В „Подлистници” – „Бодили”, заглавията „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега”…, отдавна са загубили политическа актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията ни с Русия, положението на обикновените хора у нас, исторически ретроспекции от историята ни, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки”на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници, или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, заради която той не трябва да бъде забравен. „Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов. Който, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел от „Bulgarische Jahrbucher”, т. 2, 1974 г.:

Просекът
Седи
И равнодушно
Чака.
Но вместо
Милостиня
Минувачите
Изпълват
Шапката
С молби
Просекът
Да ги спаси.            „Милостиня”

Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден – сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума за физическо, за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. За самотата на личността, общуваща с реалното в молитвен унес. Денят и нощта са внушение за доброто и злото, които неизменно ни съпътстват по волята на християнските небеса.

За мене
Всеки ден
Тече различно
Разделям времето
На части,
С които
И меря
Степента
На радостта или скръбта.

Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” – 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:

На моя бряг открих
Умаломощени чайки.
Те знаяха различни песни,
Но думите не си спомняха добре.
Те бяха толкоз стари,
Че всичките пера изглеждаха
Посивяло бяли.
Зададох им безчет въпроси,
Но те стояха глухонями.
Защо избраха моят бряг печален?
Защо се спряха в тази пустота?            „Чайки”

Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:

Мъртвите нахлуха
В двора
На запустялата ни къща,
Пристигнали
От различни крайща
В старомодни облекла.
Едни подпряни
На бастуни,
Други в ботуши,
Жените със забрадки
Или с шапки,
Мълчаливо поглеждайки
Едни към други,
Търсящи
Невидимата връзка,
Прекъсната преди години.

Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока.Тук може би е мястото да се запитаме дали още трябва да делим българската литература на „емигрантска” и „национална”. Нейната основа, независимо от всякакви външни фактори, се основава именно върху вековечната ни народопсихология. Тя диктува емоционалното ни световъзприемане и творческия му изказ върху белия лист. В случая с Христо Бояджиев – запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…

Да, те са случайно и у нас, сбутани в глух край на страната. Цитатите тук са по буквалния словоред и граматика. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и български…

Така ми липсват
Нашите гори
През пролет,
В ранна есен
Или през зима.
Опитай се
Да се превърнеш
В птичка,
Политнала
Безстрашно
В тъмнината,
Почувствувала
Внезапно
Ограничената си мощ.